Колко противна е флегматичната любов и колко отблъскващо е малодушието на страхливеца, който поради собственото си осъзнато, но потиснато чувство за малоценност не умее да се пребори за онова, което желае! Защото в безсилния си, почти животински ужас от собствената си нищожност бедният по душевност комплексиран човек не води войни, за да ги печели, а участва в жалки шаржове, при това като второстепенно действащо лице.
Ако Фредерик Моро има някакви достойнства, то те са доста оскъдни, дори той свободно може да бъде квалифициран като антигерой и пример за това, в което при никой случай не бихме искали да се превърнем. Може би слабохарактерното му тъпоумие би могло да се нарече скромност, срам поради провинциалния произход, приятна за окото свенливост, която крие зад себе си потенциала на един бъдещ истински и преуспял мъж. В действителност обаче Фредерик е изключително неприятен главен герой, той е просто влудяващ. С изключение на някои стойностни моменти, в които разсъждава като верен приятел и съратник, той не изпълнява нито едно от дадените от него обещания. Всичко се върти около една фалшива, помпозна суетност, която Фредерик поради жалкото си положение дори не може да си позволи да изпитва. Окаяният свят на Фредерик е свят на загуби и на вечно изпреварване от другите, които винаги му отнемат нещата, още преди да е намерил смелост да признае пред себе си, че ги желае.
В този смисъл каква любов може да изпитва подобно елементарно същество?
Казват романтична. Самият Фредерик се самосравнява с безумно влюбени в своите любими герои от автори като Гьоте и Байрон, с тази разлика, че любовта му някак преминава през леглото на една евтина проститутка, която дели с други, включително и със съпруга на своята така наречена голяма любов. На горката Елиз пък обещава, че ще се ожени за нея, и повече не се връща обратно. При това положение, особено в сравнение с Ла Мол или с господин Дарси, или с всички емблематични влюбени мъже от останалите романи, в които честта и силата на чувствата остават непоколебими, въпреки всичко Фредерик прилича на глупак, който с годините все повече изглупява, вместо да възмъжее. Не стига това, ами обектът на любовта му е върхът на абсолютната пасивност, който дори не притежава особен резерв от привлекателности. Тя е просто една тъжна жена, чийто съпруг ѝ изневерява, а тя в продължение на целия роман прави един-единствен слаб опит да се противопостави на това. Изобщо героите във “Възпитание на чувствата” са влудяващо неактивни, изключително себични и с нереална самооценка. Всички те се захващат с работи, много по-големи от самите тях. За висотата на политическите, кариерните, любовните и творческите си амбиции те са просто смехотворни. И нито един от тях не може да се нарече стабилен, всички те са изменчиви до полуда, днес твърдят едно, утре вършат друго.
- Но вие знаете, че ви обичам.
Госпожа Арну не отговори. - Вие знаете, че ви обичам.
Тя мълчеше:
“Е, много ти здраве!” – каза си Фредерик.
А сред съветите, които влюбената Луиз получава, е и този:
Няма смисъл да се терзае така за любимия! Като не върви с тоя, ще си намери други!
Тази безхарактерност е потресаваща. Но именно начинът на нейното обрисуване е сред най-големите достойнства на книгата, защото Гюстав Флобер чудесно разкрива разколебаната, несигурна страна на реалния човек, а не стоицизма на героите от рицарските романи. Идеализирането, възвеличаването, неотклонната борба и дори избора на смъртта пред живота, щом стане дума за приятелство, чест или любов, не присъстват нито у Фредерик, нито у Делорие, нито у господин Арну, нито у останалите. Обаче чрез наглед пошлите разсъждения на всеки един от тях Флобер изрича страхотни истини, при това формулирани по най-блестящия начин. Дали песимизъм, дали реализъм, но общият тон на разказа оставя тягостно впечатление, сякаш нищо свято не съществува на тази земя. В интерес на истината Хенри Джеймс се изказва крайно неласкаво за “Възпитание на чувствата”. Ако сравним любовта като тема във “Възпитание на чувствата“ и в “Американецът”, ясно си личат принципните разлики в усещанията на двамата автори.
Сарказмът на Флобер към неговите персонажи понякога става доста остър. За един от тях – художника Пелрен, той казва следното:
Така, измъчван от жажда за слава, пилеейки дните си в спорове, вярвайки в хиляди нелепости, в системи, в критики, в необходимостта от някакви правила или в някаква реформа в изкуството, той доживя до петдесет години, без да е създал нищо друго освен скици.
Излиза, че ако “Възпитание на чувствата” има някаква възпитателна цел, то тя се прилага повече чрез антипримери, отколкото чрез преки прояви на истинска стойност и героизъм. Макар че понякога от този модел има големи изключения:
И все пак – забеляза Мартинон – трябва да признаем, че мизерията съществува! Но лечението ѝ не зависи нито от науката, нито от властта. Това е чисто индивидуален въпрос. Когато низшите класи пожелаят да се освободят от пороците си, те ще приключат и с желанията си. Нека народът стане по-нравствен и тогава няма да е толкова беден!
Други още истини намират място из страниците на романа, в които все пак откриваме и някакви следи от романтизма. Да речем, когато един от героите заявява, че трите лица на Бог са изкуството, науката и любовта. Преди това пък Флобер пише от името на Сенекал:
Изкуството е длъжно да преследва една-единствена цел – нравственото възпитание на масите.
Отношението към масите е негативно, особено в момента на превземането на „Тюйлери“. Неразбираемо е обаче защо тогава Флобер буквално “набутва” обратно в масите своите герои всеки път, когато в моменти на просветление те успяват поне за малко да се измъкнат оттам. Авторът обаче е безмилостен:
Някои умни хора след това останаха идиоти за цял живот.
В интерес на истината героите от “Възпитание на чувствата” страдат непрестанно – те съизграждат едно колективно нещастие, породено от неспособността им да се справят със собствените си желания, тоест да ги постигат. Дали поради сърдечни или политически причини, но нито един от тях не е истински щастлив за дълго. Особено при Фредерик тези промени са толкова яростни и така контрастни, че е цяло чудо как той изобщо успява да доживее физически до края на романа.
В действителност госпожа Арну може да е благородна, богобоязлива и вярна съпруга, която се грижи за своите любими деца и която следва съпруга си навсякъде, дори когато той напълно се е дискредитирал като измамник и най-долен търгаш. Всички действия на Фредерик пък са подчинени на копнежа по нея, той живее за нея, прави всичко, за да бъде добре тя, помага дори на господин Арну. Той дори се влюбва в нея от само един поглед и от тогава насетне не е в състояние да я забрави. И макар че госпожата също е привлечена от младежа, тя твърдо остава вярна на ужасния си съпруг.
По въпроса дали “Възпитание на чувствата” е точното заглавие, то Тургенев се обявява против него и съветва Флобер да измисли друго. В интерес на истината в цялата книга има само деградация, с може би едно изключение. И ако за автора се говори, че прекарвал дни наред върху едно изречение, то ние можем без съмнение да кажем, че “Възпитание на чувствата” е шедьовър на литературното изкуство, прецизността на изказа и поредността му е съвършена. Истинско естетическо удоволствие е да се чете този роман. Стилът е изключително остър, не търпи калпави проникновения под формата на некадърно себеизразяване. Героите на Флобер сами се окачествяват едни други по най-възвишен литературно-естетически начин, така че дори най-долното падение е обрисувано майсторски, защото Флобер е истински гений на думите. Той е от онези писатели, за които празнословието е смехотворно. Всяка дума при него е задължително да носи смисъл, едва ли не смисъла на цялото човешко съществувание.
Майсторството му обаче не спира дотук. Защото всичката отвратителност има своята тъжна първопричина. Такава е историята на Розанет например. Тя също има своите права, тя също копнее за споделено щастие. Тя е физическият образ на призрака на малодушието на Фредерик. Малодушие е дума, която Флобер често употребява, особено за него. В едно от своите писма до Тургенев, Флобер изразява искреното си възхищение от начина, по който руският автор изгражда образите на жените: Те са едновременно идеални и реални. Жените от “Възпитание на чувствата” обаче са отблъскващи. Трудно е да се определи коя е по-ужасна, дали Розанет, Ватназката или госпожа Дамбрьоз (вероятно последната). Що се отнася до госпожа Арну, тя е толкова безлична, че би могла да изпадне от романа и пак никой да не разбере. Дори светлите чувства, които Фредерик изпитва към нея в продължение на години и около които в действителност се изгражда повествованието, не са в състояние да задържат вниманието към нея. Впрочем в края на романа той спира да я обича, защото я вижда остаряла.
В последните сто страници от романа динамиката е възхитителна, а Флобер става все по-безмилостен към своите герои, особено към Фредерик, който, превърнал се в летаргичен, изтощен от чудовищното си безнравствие посредствен мъж, пропада съвсем.
В крайна сметка финалът на “Възпитание на чувствата” е напълно подходящ за реалностите в целия роман. Той е поднесен изкусно, а в начина, по който всички приключват историята, личи последният и най-голям авторов присмех.
“Възпитание на чувствата” е последният завършен роман на Гюстав Флобер, сред най-значителните на XIX век. Защото е произведение на силния изказ, на справедливия развой на събитията. Лошите хора не се поправят, трудолюбивите стават сенатори, а мързеливците и негодяите остават сами, тънейки в нравствена и материална нищета. Това е човешката реалност така, както я вижда френският писател.
После те обвиниха случайността, обстоятелствата, епохата, в която се бяха родили.
*Цитатите са от изданието на издателство „Апостроф“ в превод на Пенка Пройкова
"Все туй копнение въ духътъ" 