Накратко казано, Брегът на москитите е възхитително преживяване. Толкова е разнопосочно и всеобхващащо и така огромно по мащаб – от този роман извират на мощни атмосферни вълни както неимоверна красота и вдъхновение, така и мъчително усилие и трагични изпитания. Покрусителното в историята е, че тя преминава през най-високите върхове на човешкото въздигане, за да приключи в низината на мрачните агонии на нищожността. Възход и падение, практичен разум и делириумни бълнувания – такава е материята на тази книга и толкова безпощадни са нейните зашеметяващи мисловни и природни урагани. Това е роман, написан със сила и инерция, който не се занимава с дребни ключови думи, а представлява пример за един модерен епос, за едно пълнокръвно житейско произшествие с достойнствата на неповторимо приключение и неизчерпаема сила на волята. Също така е история на свръхоптимизма, роден от най-голямото черногледство, недоверие и скептицизъм.
Непримиримостта към разочароващата действителност може да се превърне в болестен ламтеж за съграждане на нов свят. Утопичен свят, в който новият градеж е продукт на една безсънна и уверена фантазия, вечно възпроизвеждана от самомнителните движещи сили на големия ум. Дали изобретяването на нова цивилизация наобратно – от модерното към истинското, т.е. към противоположността на всичко онова, в което се превръщат и светът, и Америка в 80-те години, когато животът вече представлява единствено бездеятелно търсене на все повече удобства и все по-малко причини за абстрактно и ценностно развитие, би завършило с успех? Добър ли е онзи гений, който твори, стимулиран от арогантното си високомерие спрямо всичко, което го заобикаля? Благотворни ли са изворите на силата, ако са отровени от тотално отрицание, придобило някъде по своя път на победите размерите на заслепение и лъжемисия? Изобщо идеализмът подлежи ли на морално постулиране? И нещо повече, имаме ли право ние, като обикновени хора, да съдим гения, бил той и нихилистичен, гений на тотален мизантроп? Истина е, че грубият и безжалостен цинизъм, високообразованата подигравка и обезоръжителната фактологична правота често печелят жизнено пространство и емоционален триумф, особено за почитателите на бронираната експертна категоричност. Но може ли голямата мъдрост да спаси правдата, ако тази правда е деформирана от личностните патологии на един неуравновесен, фанатичен и напълно дерайлирал тиранин, способен да оформи най-блестящите разсъждения за същностите на света? Знаменосец ли е той, или палач?
Кръстоносният поход е епичен в своите мащаби и своите претенции, както и неизтощим в интензивността си. Но невероятно бързоломното и дълго пътешествие из хондураската джунгла се превръща в кошмар, в отвратителна и безумна игра на физическо оцеляване под пределите на критичния минимум. Брегът на москитите е безпримерен и безпрецедентен роман, който развива антиутопична мания, от дребните сполуки на която се получава едно чудовищно недоразумение. Изумителен е обаче характерът на главния герой Али Фокс. Както често се случва в живота, добродетелите му се преплитат до пълна погибел с огромни недостатъци, които се втвърдяват в една неунищожима маса от непревземаема лудост. Но книгата нито обхваща, нито се фокусира само върху отделната психология на един протагонист. Трудно е да се резюмира колко внушителна и впечатляваща е историята, колко драстични са мерките, как невъобразимо и приливно се развиват събитията и душевните нагласи на всички участници в нея. Книга за порастването, защото разказът е от първо лице на едно 14-годишно дете, книга за едни почти фантастични семейни отношения, приключенска книга, възхитителен пътепис, ужасяваща хроника на мисионерството и вмешателството, необезопасена екскурзия из един побъркан за постижения и напълно дезориентиран от мечтания и фантазии бляскав ум – всичко това е Брегът на москитите, всичко това и още много.
Пол Теру пише брилянтно – с великолепна мъдрост, с голяма сила на езика, с още по-безмилостна проницателност. За такива майстори предизвикателството на епоса представлява игра, забавление. Болният и пламнал от възпаления ум на гения е брилянтно проникнат от писателя. Всички ужасяващи мъчения и насилия се разгръщат толкова внушително, че естетическото удоволствие от четенето за тях ненадейно и безсрамно надминава потреса и погнусата. Разказът е толкова по-впечатляващ, колкото по-категорично заявява основното си умение писателят – а именно едно изключително по рода си и много изненадващо и страховито пророческо вплитане между метафора и реалност. Удивително е как сложните и висши метафизични, отвъдземни разсъждения и заключения могат да се изразят чрез съвсем обичайни действия и същности, а още по-тревожното е, че тези последните се развиват в дълбоката изолирана и труднопроходима, напълно непонятна джунгла. Джунглата – тази дивна прелест, чиито прясно узрели плодове се раждат грейнали под палещото екваториално слънце, преди да се удавят завинаги в океан от дъжд, тиня и насекоми, е географската карта както на целия свят, така и на едно дълбоко духовно и емоционално Дантево пътешествие. Фабулата е твърде страшна и безнадеждна – високите страсти и копнежи се осъществяват за сметка на пълно физическо принизяване и унижение. Постепенно плодотворната лудост заприличва на сифилистичен пристъп на маниакално всеунищожение само заради самото унищожение. Тоталното самозаслепение и мантрата за последния човек разрушават всички онези истини за бедите и опасностите, които встрастеният изследовател Али Фокс прозира и срещу които приема за своя житейска мисия да се бори. Това противоречие тегне непрестанно над читателя и той със сигурност ще изпита истинска жалост към този гений, ако преди това не го възненавиди напълно.
От друга страна, човек може рядко да срещне толкова блестящ и самороден литературен образ, какъвто е той. Може да се твърди, че той е един Заратустра, решил да се превърне във въжето между безпросветния съвременник и съвършения обитател на света, такъв какъвто би трябвало да бъде. Истинско удоволствие е да се общува с неговите философии за живота, които предлагат забележителни решения за всички критични проблеми, заплашващи съвременното общество – не само онова от 80-те години, когато е писана книгата, но и от днешни дни. Ставаме свидетели на детонационното изграждане на една доктрина на анархистичен елитаризъм, която постепенно се разгръща пред нас и която обхваща всички възлови точки и отношения както между самите хора, така и между тях и държавата, като, общо взето, и двата полюса са дискредитирани и следва да бъдат подложени на пълно превъзпитание и преизграждане. Никой въпрос не остава неосветен и без отговор, започвайки от икономическите реалности и мародерства, минавайки през концепцията за образованието и училището, чак до съзидателното могъщество на основните добродетели, смелостта и постоянството. Дълбочината на философската чувствителност е неимоверна. Ражда се един остър радикализъм, при който, за съжаление, себестойността се активизира в упражняването на деспотична власт върху всички останали, които си класифицирал като по-неуки, неумели и страхливи от самия себе си. Движението в живота е много особено и специално. То умишлено търси изолираността и самотата, защото за съвършения обитател на света това са най-жадуваните уюти на вездесъщността. Понеже всичко останало е развала, просто гнило присъствие на непобедима и неизтребима напаст. Всяко нещо, дошло отвън, се превръща в оръжие за унищожение, всеки предмет или електроуред е гилотина, която ще се стовари върху умната глава на последния човек, без нищо да успее да я спре.
Тези дълбочини, от които произлизат забележителните събития в романа, не биха имали толкова силно въздействие върху читателя, ако не беше мястото на случване. Пол Теру е известен със своите пътеписи, а този жанр е особено претенциозен по отношение на богатството на езика и умението да се възпроизведе една уникална атмосфера. Хондураската джунгла е малък и отдалечен къс земя, източник на безброй много звуци, миризми и преживявания. Детайлите, растителният и животинският свят, усещанията, които живеят във въздуха, взаимодействието между джунглата и хората – всичко това Пол Теру описва с възхитително внимание така, както би направил човек, който много е видял и който много обича да пътува.
Но колкото и да търси убежище в тази разнообразна до замайване джунгла, Али Фокс не успява да я превърне в свой дом и покровител. Природата винаги е имала свой собствен път и свои собствени вълнения, които човекът рядко е успявал да обуздава и предвижда. И не е никак случайно – понеже в тази книга случайности няма, – че именно природата е тази, която сама изхвърля Али Фокс от утробата си така, както той сам е изхвърлил от себе си целия останал свят и с тялото, и с духа си. В активния му делириум за него остава напълно неясно колко тежко и пагубно е всъщност да бъдеш венецът на еволюцията, особено на еволюция, която сам си измислил и осъществил. Когато се издигаш над равнината, а целите ти представляват одисея на вечната неизтощимост, тогава отдолу под теб бавно се настанява сянката на провала, на умората и на умопомрачението. Колкото по-високо се изкачваш, толкова повече тази сянка пълзи и расте навред. А успее ли да те погълне напълно, тогава единственият край, който те очаква, е гибелта между клюновете на мършоядите – онези точно същества, на които си обявил война на пълно изтребление, война, която си бил напълно убеден, че ще спечелиш, но която безвъзвратно си загубил още в мига, в който си престанал да считаш врага си за опасен, заслепен от собственото си чувство за непобедимо могъщество.
"Все туй копнение въ духътъ" 