Пиесата на английския драматург Уили Ръсел печели наградата „Лорънс Оливие“ за най-добра нова комедия през 1980 г.
Възможно ли е страстната непосредственост да надвие заучения разум и да превърне познатия, безопасен свят в неразбираемо, враждебно обиталище? Ако това се случи, понятията за ред, дисциплина и класово разделение биха изгубили своето значение. Казионната интелигентност няма да означава нищо повече от тесногръд, преждевременно появил се между хората недоносен плод на техния изкуствено поддържан снобизъм. Пиесата Да образоваш Рита се нарежда сред модерните английски класики именно защото преобръща конвенционалните разбирания за нуждата от образование и желанието за образование като класова и социална привилегия на общественото положение. Нещо повече, тя интерпретира познанието и културата като ежедневие, начин на живот и себеизразяване и като непрекъснат стремеж към откриването на нови възможности за осъществяването на личния избор – най-висшата ценност за съвременния свободен човек. Пиесата проследява една година от живота на Франк и Рита, претворена в наситени с динамика животворни и комични в своята сократовска острота диалози.
Английската литература никога не е била по-привлекателна. На лавицата зад Синове и любовници университетският преподавател Франк крие уискито, от което пие през почти цялата пиеса. Удавен в бутилката, той би могъл да се нарече безнадежден романтик, отдавна разделил се с всякакви утопични илюзии за отминалата сладост на живота, поет без самочувствие и желание за поетизиране на и без това противния делничен живот, изпълнен с глупави студенти. Изгубил всяка страст за съществуване, с безвкусни любовни отношения, Франк не очаква нищо от живота, освен неотменното посещение на кръчмата в края на работния ден.
Тогава се появява Рита – момиче от работническата класа, неука, простовата, с изцяло неакадемичен акцент, но пълна с енергия и желание да се изтръгне от стагнираното ежедневие на посредствените, леснозадоволими и с лоши (или никакви) естетически предпочитания хора. Порядъчно образованите хора знаят толкова много думи, само масите не разбират, но вината не е тяхна, обаче понякога толкова ги мразя!
Рита е момиче на 26 години, чиято стереотипна социална роля се ограничава в това да работи като фризьорка и да ражда деца, но това не е модел, който би допаднал на жена като нея. Тя е амбицирана, а експресивността ѝ достига далеч отвъд почтените граници на порядъчността.
Познанието винаги е означавало свобода, но възхитителното у Рита, която няма подобни непосредствени примери в реалния си живот, е, че сама е успяла да открие силата на тази истина. Тази героиня повдига редица въпроси: каква роля имат възпитанието и околната среда, за да изпитва даден индивид влечение към определено занимание? От какво се заражда и от какво се захранва интелектуалният потенциал? За Рита уроците по литература не са ограничено постижение в една сфера, а път към всички знания на света. Затова тя уважава Франк изключително много и е възхитена от неговата способност да разсъждава дълбоко и да се изразява добре (формата трябва да кореспондира със съдържанието). Но колкото повече се приближава до Франк и неговото общество, толкова повече се отдалечава от съпруга си Дени и от останалите от нейната класа. Веднъж усетила живота като непрестанен извор на литература и изкуство, тя все повече се отдалечава от тях, при това невъзвратимо.
Поради тази причина отношенията със съпруга ѝ се влошават до крайност – той ревнува не само от Франк, но дори от Антон Чехов! При това Рита усеща, че Дени се страхува от нейното ново Аз, защото след всеки урок тя става все по-силна и все по-амбицирана да бъде различна, знаеща, можеща. Борбата ѝ е трудна и е придружена дори от физическо насилие – съпругът ѝ изгаря всичките ѝ домашни работи и всичките книги. Но именно тези лични неприятности я мотивират да продължи да учи, за да се махне от задушаващите я предразсъдъци, от затъващата в нищета духовна тъпота, която съществува около нея. Нетърпимостта е навсякъде – срещу нея, но и вътре в самата нея. Рита се въздига на бунт срещу традиционния, култивиран свят на полово и социално, изкуствено натрапено неравенство и макар и сама срещу всички, нейният най-верен съюзник е неотменно до нея, а именно – литературата.
На какво бих могъл да те науча аз?, пита я Франк веднъж. За образован, но свръхотегчен човек като него Рита се оказва нещо възхитително – природно интелигентна, със силен импулс за знания, но толкова красива в своята неполирана сурова същност, която я прави така ценна и необикновена. Усилията ѝ да се впише в рамките на академично написаното есе отнемат от нейния простодушен жар, който Франк намира за толкова привлекателен. И не е никак изненадващо, че той се влюбва в нея. Той – самодеструктивният интелигент, възмъжалият циник, присмиващ се на всичко и всички – се влюбва в смешно изразяващото се момиче с големите идеи, идващо от съвсем различен свят. Така например Рита намира Имението Хауърдс Енд на Е.М. Форстър за стопроцентов боклук, дори повече боклук от боклуците. За академика Франк това е скандализиращо. Как може да смяташ нещо, възприето от обективната литературна критика за шедьовър, за боклук? Лесно, отговаря Рита, защото този автор пише така: нас бедните не ни засягат. Рита, отраснала в бедняшката среда на ежедневния тежък физически труд, не може, а и не желае да разсъждава за литературата и хората в нея като за абстракция, която съществува сама за себе си в своя имагинерен свят. Те са живи, от плът и кръв, точно като нас, следователно трябва да бъдат поставени в същите реалности. Рита е твърде земна, за да изолира собствената си истинност от литературната такава. По този начин в пиесата се повдига донякъде моралният въпрос за обективната критика, за нейната стойност и за дивидентите, които тя носи към всеобщото тълкувание на художествените произведения. Доколко общоприетото е коректив за изящество и стойност? Когато Рита въвежда нов прочит върху поезията на Уилям Блейк, Франк реагира консервативно, обострено. Нима новаторството в разсъжденията, в погледа към дадена творба е грешно? И до какви граници е изобщо допустимо?
Франк и Рита членуват в своя клуб по взаимопомощ, в който всеки подкрепя и обгрижва другия. За разлика от затъналия в нихилизъм Франк, Рита винаги се движи с поглед далеч в бъдещето и се самоасоциира с Ибсеновия Пер Гюнт, който търси смисъла на живота. По-голямата част от срещите между двамата протичат в лични диалози, разкази и споделяне на вижданията им за живота. Около тях съществува една интелектуална интимност – най-хубавият вид отношения между двама души. Парадоксално за взаимоотношенията им, колкото повече Рита напредва в литературата, толкова повече двамата с Франк се изгубват един за друг. Конфронтациите им са неизменни и все по-остри. Франк усеща, че Рита му се изплъзва, защото вече е намерила свой собствен, нов кръг – състудентите ѝ, съквартирантката ѝ Триш, на която тя се възхищава, а така също и нейния приятел Тайсън.
Поставяйки под съмнение качествата на разсъжденията ѝ, до които е достигнала благодарение на неговите съвети за обективността, както и резултатите от дискусиите с приятелите ѝ, сега Франк се опитва да я предпази от промяната, която би заличила нейната оригинална художествена експресивност. Той дори се асоциира с Мери Шели, създала своя Франкенщайн. Но до самия край Франк и Рита остават две противоположности – той пропилява всяка възможност, тя се бори за всеки нов шанс. Каква си сега? Вирджиния?… Или Шарлот? Или Джейн? Или Емили?, с целия си наличен цинизъм я пита Франк, намеквайки, че тя отдавна е изпразнила своята същност от личното ѝ съдържание и че вече е ненужно препълнена с чужди цитати и заучени фрази.
Да образоваш Рита е изтънчена пиеса, обсъждаща важни въпроси, при това поднесена в чудесна форма. Едно общество не бива никога да неглижира до забрава въпросите за социалните права и изкуствено пласираните неравенства, както и за важността на образованието и смисъла от него. Тя представлява един комедиен поглед върху илюзорността на най-съкровените желания на човека – успех в живота, в кариерата и в любовта. Понякога тези копнежи наистина се оказват нищожни, празни илюзии (Франк), друг път – щастлив завършек на едно вдъхновено, но вразумило се пътешествие (Рита). Пиесата показва и най-важното човешко социално умение – пълноценното общуване и проникване на хората един в друг. Но в края на краищата дали ще успеем да намерим себе си сред целия хаос, към който ни водят мечтите или разочарованията ни, е въпрос на вътрешна воля и интелектуално визионерство, а тези прерогативи се печелят от образованието, културата, литературата и най-вече от критичния, субективен поглед към обективните реалности на заобградилия ни свят.
"Все туй копнение въ духътъ" 